Бой, Еб*не и Српска Музика

Три неща са неизменна част от българската действителност. Всъщност повече от всички други реалности. Т.е ако има нещо, което да е типично българско и родно, това са бой, еб*не и српска музика. Така е от времето на Тато, така ще бъде и по времето на поредния български спасител.

Не вярваш? Хайде да видим дали ще успея да те убедя…

Събуждане, прозявка, банята и други екстри, докато не набараш дистанционното на телевизора. Следва сутрешния блок с преглед на печата. Супер як гост, който разяснява кой какво казал и какво е имал предвид. Правителствени планове за излизане от една криза и влизане в друга. Кадри от войната (няма значение коя). Кой кого убил или ограбил. Депутати, анализатори, социолози, журналисти и хора, които са известни с това, че са известни. Идилията е на макс.

Стоиш и гледаш всичко това, промърморваш едно “Да ви еб* майката! Само да ми паднете, ще ви пребия!” докато в главата ти кънти хитът на Нада Топчагич “Добро jутро, пијанице!”

На път за работа, седиш зад волана и благославяш майките, сестрите и лелите на всички други участници в движението. Но ако си в градски транспорт и нямаш влияние върху много от нещата случващи се наоколо, вътре в теб става дума само за три неща – бой, еб*не и српска музика. Последното така или иначе е включено в (не)волната шофьорска програма.

В офиса пак става дума повече за еб*не, бой и српска музика отколкото за нещо друго. Ти просто го обвиваш в целофанче. “Добро утро, г–н Петров! Ще ви пратя отчета до 10 часа.”, “Станке, това трябваше да си го учила в училище. Сега нямам време да ти обяснявам как се прави.” и “Иване, казаха ми едно чудно цър-пър кръчме. В петък викам да го преслушаме. Кво ще кажеш?”. Ето ти бой, еб*не и српска музика.

Денят свършва след като си оправил всичко женско, пребил абсолютно всички шефове по чукурнайсе пъти и си изслушал цяла дискография на Бобан Здракович.

На път за вкъщи схемата от сутринта в колата (или в градския) се повтаря. Само дето сега ти е малко по–приповдигнато, та за това си превключил на Цеца Величкович. И това докато не стигнеш до магазина, където точно 41 пенсионера са пред теб на щанда за готова храна. Пускаш „Калашников“ на Брегович, викаш „Пуцай куме!” и започваш на ум да раздаваш правосъдие и сексуална мощ…

Вкъщи набарваш дистанционното преди още да си оставил торбите на плота в кухнята. И докато подреждаш нещата в чинията слушаш как имало още протести, как Стойнев щял да предлага на хамериканците да строят 7 блок в Козлудуй, как са нарушили свещените Цецо Цветанови граждански права и още куп пълни простотии. “Ай, шъ ви еб* майката на всички!” Същият пристъп, придружен с мисли за насилие те преследва и докато гледаш кадри от ромската махала във Факултето или Столипиново, от Военна Рампа, от гей парада в Турну Мъгуреле и изобщо всичките тези чужди за теб ценност и нрави, които показват във филмите, новините и публицистичните предавания. А и откакто ти цифровизираха телевизора, за да киризиш еб*не, трябва да се прехвърляш на компютъра. Няма лошо! Има Здравко Чолич и „Куд би с тобом”.

Зъзнеш (съседът Пано, отдолу, пак ремонтира радиаторите цяла седмица) и не пропускаш да споделиш мнението си, този път на глас, за майките на морните труженици в Топлофикация и ако ти паднат колко ще ги млатиш от тук до Каспичан и обратно.

Да, ама и интернета са ти спрели, защото днес беше крайният срок да го платиш. И отново се сещаш за нечия майка, свил пестник и слушащ Перо Деформеро с „Дошли смо до края пута”. Що ти трябваше да късаш с Пенка?

Чудиш се какво да правиш, а то станало 10 часа. Едно бързо душче и докато се сапунисваш се сещаш, че утре трябва да платиш наема, телефона и… Какво още? Да бе, интернетът. И пак пълна програма с майките, лелите, сестрите и т.н. Ама такъв е животът ти. Няма как да не си тананикаш остро „Заjеби” на Београдски Синдикат.

Излизаш от душа защото водата свърши. Чудиш се дали да си резнеш от хамбургския преди да си легнеш. Но на път за към хладилника мярваш отражението си в огледалото и виждаш колкото ти е пораснало шкембето… Следва една бърза попръжня, пляс по него и марш към спалнята.

Утрепан си от толкова емоции днес, теглиш една майна на всички мисли казвайки си, че и утре ще има битка и заспиваш на звуците на „Све бих дала да си ту” на Драгана Миркович…

Убедих ли те?

Ако не съм, има надежда за теб.

Ако все пак разпозна дори и малка част от себе си и своя ден в горните редове, ситуацията е кризисна и имаш нужда от пълен и обстоен катарзис.

Ако пък съм описал твоят ден от до, не се и опитвай да променяш нищо! Късно е. Вини майка си! А може и татко си! Пуши си в заведенията! Гласувай за 1000 лева минимална работна заплата и 50 лева за коледна пенсионна надбавка за родителите ти! Плати си кабелната и гледай ВИП Брадър до спукване!

П.П. Надежда – изключително субективно понятие и разбиране.

След П.П. Авторът слуша много српско.

Последен П.П. Авторът псува по-често на српски, отколкото на български.