В навечерието на годишнината от “Нощта на белия автобус” и точно в 17:59 часа премиерът Пламен Орешарски подаде оставка. Това може би беше едно от изключително малкото неща, които обеща и свърши. Поне от това, което изрече пред българското общество за малко повече от година управление.

Пиша този пост докато гледам предаването наживо от площад “Народно Събрание” на Иво Божков. И ми е много тъжно.

От една страна виждам хора, които вложиха толкова време, усилия и емоция за да свалят това правителство, да се радват и поздравяват. От друга, не мога да не тръгна да ги броя колко са. Единици на фона на седем милиона българи. Един нищо и никакъв минимален процент. Така ми изглежда ситуацията.

Иска ми се да си налея от ракията на баща ми и да кажа едно “Наздраве! Днес е един хубав ден за българската демокрация.” И не мога.

Все се сещам за взетите заеми, за раздадените пари, които с нищо няма да допринесат за раздвижване на икономиката, за ключовите назначения на “наши” хора, за излизането през задния вход, за неподаването на оставка тогава когато от Дондуков 1 до хотел Плиска протестът беше море от народ. Сещам се и за задаващия се премиер-футболист, за тотално невменяемата столетница, за хамбарите с жълтици и власт на Сараите, за това, което имаме като подслучвач номер 1 на Република България, и за още много такива като тях. Сещам се и за малкия човек под масата, за Пепа Секса и нейните колеги, за Цензурата и за един новоизлюпил се австрийски емигрант. Мисля си и за този неосъществен шеф на ДАНС от съвсем близкото минало.

За последните тринадесет месеца написах безброй пъти “Оставка!”. Сигурно съм я изрекъл поне два пъти повече. И когато тя дойде, аз си дадох ясна сметка, че не ме кара да се чувствам радостен от нейното подаване. Искам много повече.

Искам България да бъде работеща правова държава. А не такава, в която за убийство се дава условна присъда, а за кражба на половин кило кюфтета – няколко месеца строг тъмничен затвор. Искам да не се позволява незаконно строене и след това да си отиват от този свят десетки хора. Искам да няма помпозни ПР акции на властта като тази във Стара Загора, а да се погледне и на някои имоти по морето, планината, че и в града. Искам да не се притеснявам за племенницата си и какво образование ще получи тя. Искам хладилникът на родителите ми да е винаги пълен с продукти, които са купили с пенсията на баща ми или заплатата на майка ми. Искам и никога повече да не се налага да обяснявам защо ходя до София да протестирам или защо пиша постовете тук. Искам да говоря за възможни решения на проблеми, а не за това кой е “педерас”, “циганин” или “плужек”. Искам равни права за всички, но също така и отговорност – лична и наказателно-процесуална. Искам.

Много е, нали? Е, човек трябва да мечтае. Така мисля аз. И именно защото мечтая за всичко, което написах в предния абзац, не мога да се зарадвам на оставката на един български премиер министър – видимо такъв без капка чест и достойнство. А така ми се искаше да вдигна наздравица с всичките тези прекрасни хора, които срещнах на и покрай #ДАНСwithme.

Copyright © 2014 Borislav Kiprin. All Rights Reserved.