“Добър ден! Какво ще желаете?”

„Добър ден! Какво ще желаете?” е поздравът придружен с усмивка, който всеки клиент получава при влизане в магазин, ресторант или кафене в Любляна, Словения и Загреб, Хърватска. Същото ще му се случи и в Прага, а най-вероятно и на други места в Източна Европа ще го срещна. В люблянския хотел ме питаха на какъв език искам да ми говорят. В крайна сметка си избраха сръбски. В ресторанта в Загреб ме забавляваха със шегички на хърватски, нищо че бе повече от ясно, че съм чужденец и говоря езика пет за четири.

„Добър ден! Какво ще желаете?” е поздравът, който много рядко ще чуете в София. Още по-рядко такова посрещане ще бъде придружено и с любезен искрен тон. В повечето случаи ще се почувствате сякаш сте направили нещо не така и трябва да се извините на продавачката/сервитьорката. Демек, аха да изядеш бой…

Защо го казвам това ли? Защото ми прави впечатление. И защото ме е срам.

Пътувам много. Може би по-малко от колкото ми се иска. Но все пак пътувам. Основно занимание по време на моите пътешествия е да наблюдавам хората в даден град или местност и тяхното поведение. Също така наблюдавам как те посрещат туристи или по-скоро как се опитват да ги привлекат, предразположат и изпратят обратно вкъщи с възможно най-добри впечатления. Последното не мога по никакъв начин да го потвърдя за родината си. Естествено, че има добронамерени и гостоприемни българи, но те са единици.  Или поне моят опит показват това. Надявам се просто да съм Марко Тотев, защото иначе…

Всъщност „Българинът е изключително гостоприемен” е абсолютен мит, не легенда.  Заключение, което е почти толкова екзактно като високият морал на нашите съвременни политици.

И за да не излезе, че си „бабра колкото да не заспа” (както баба ми обича да се изразява, невярвайки в някое твърдение), ви предлагам две случки като пример:

Първата в една топла юлска вечер през 2010-а… Тъкмо се бях прибрал от Китай и се опитвах да свикна с български начин на живот докато учех и си търсех работа.  В конкретна вечер имах среща с приятели в центъра на Пловдив. На път за нея осъзнах че са ми свършили цигарите и трябва да си купя един пакет. Приближих една лавка  и казах „Добър вечер! Един пакет Виктори Единичка, ако обичате!”. Получих си пакета след като го платих и казах „Благодаря Ви! Приятна вечер!”. Продавачката през цялото време ме гледаше все едно съм извънземен. След като изразих благодарност и ѝ пожелах приятна вечер, тя ме спря и ми каза „Момче, направихте ми деня! Благодаря ви! Ако можеше повече хора да се държат толкова културно като вас!”… Исках да попитам защо тя не ме посрещна със същото, но счетох, че бързам за срещата. А може би трябваше да остана.

Втората,  далеч по-фрапираща и гротеска и вече не на лична, а на обществена основа… Сирийските бежанци, който „престъпват” с хиляди границите на Република България. Не знам какви майки и бащи са възпитавали нашите управници. Не знам какви родители за формирали първите седем години на много от моите сънародници считащи бежанците за убийци, терористи, крадци и чисти цигани (това последното е повече от прост расизъм). Не знам на какъв точно бъг в умствения алгоритъм има г-жа Ташева от АТАКА, че да си мисли, че е нормално да лее етническа омраза наляво и надясно. Също така не знам как 5, 7 или 10 хиляди хора в крайно нуждаещи се от глътка нормалност за да се съвземат от ужаса на войната, са карани да живеят в едни меко-казани абсурдни условия като тези показани в репортажа със скрита камера на Росен Цветков. Но това е факт, който изглежда стои малко встрани. Поне не толкова належащ колкото въпросът „Какво са направили предишните управляващи за да изградят база за бежанци?”.

И при двата случая колкото и да се опитвам да намеря оправдание, не успявам. „Добър ден! Какво ще желаете?” изглежда е табу. Много отказват да разберат, че себе уважението минава през уважението на другите към теб самия и обратното. Не можеш да искаш съседите да уважават България, когато самата България не иска да уважава себе си. Не можеш да искаш да бъдеш уважаван и приеман несериозно, когато не можеш да осигуриш спокойствие на някакви си десет хиляди хора в нужда. Не можеш да искаш да бъдеш посетен от туристи, които да харчат пари в твоята икономика, при положение че няма нито една безплатна карта в хотела, една добре функционираща инфраструктура или пък свободно достъпна информация на най-използваните в света езици. Не можеш да бъдеш част от Европа, когато не споделяш елементарна ценност като културните различия, история и неприкосновеността на правото на собствено мнение.

„Добър ден! Какво ще желаете?”. Малко срам. Малко съпричастност. Малко мисъл за бъдещето на България.

Copyright © 2013 Borislav Kiprin. All Rights Reserved.

6 Comments

  1. Кика October 14, 2013 at 6:32 pm

    За съжаление не мога да добавя нищо положително. И ето Ви още един пример: след прекрасна постановка в театър “Българска армия” с приятели се отправихме към “луксозно” заведение в центъра на София за да хапнем. Не стига, че не ни посрещнаха подобаващо, забавиха се с вземането на поръчката, поднесоха ни студени ястия, но и се оказа, че в шикозната ми салата “Хълмовете на Йерусалим”, вместо магданозени стръкчета, трябваше да сдъвкам гумения ластик, с който явно китката е била овързана. А за капак, сервитьорът ме изгледа невярващо и подозрително попита дали съм сигурна, че съм го извадила от салатата си. Всъщност, извадих го от устата си…..Но това е съвсем нагледен пример, че вместо да получа извинение и може би отстъпка от сметката и замяна на салатата си, се почувствах неудобно, че изобщо споменах за проблема.

    1. Borislav Kiprin October 15, 2013 at 1:56 pm

      Благодаря за споделения опит! Той наистина илюстрира не само липсата на каквато и да е съпричастност, но самия дизайн на услугата, която Ви е била предложена. Същото така се наблюдава и липсва на мениджърски контрол.

      Вие оплакахте ли се на управителя на смяна? Споделихте ли с приятели случката? Изказахте ли мнението си в социалните мрежи?

      Тези три въпроса са кошмар на всеки обслужващ и управленски персонал в нормално развитите държави. И докато не започнат да се практикуват от клиентите, едва ли ще има промяна в държанието на виновниците за ластика в “Хълмовете на Йерусалим”.

  2. ilka October 17, 2013 at 9:49 am

    Ще ви споделя за другата крайност в обслужването, която всеки път ме кара да се запитвам “Аз нормална ли съм?” и понеже не мога да си отговоря, реших да се откажа да влизам във въпросния магазин. Магазин за обувки, влизам, за да разгледам, имам нужда от обувки за новия сезон. “Добър ден!” “Добър ден, ще разгледам.” за мен се залепя момиченце и започва настойчива бомбандировка с въпроси – дамата може би си търси нещо спортно?, – нещо за този сезон ли ви интересува? – в този магазин това ми се случва за втори път, казвам “Благодаря, може ли просто да разгледам.” Но тя не спира да ме преследва и да коментира, всяко нещо към което отправя поглед. Вече започвам да се задушавам, спирам да виждам обувките, и излизам извън магазина на свобода. З трети път влизам и казвам “Добър ден, бих желала да разгледам без да ми говорите”. В миг заучената любезност на момичето се стопява, но то не спира да се движи на три крачки от мен, със следящ ме поглед. Излизам от магазина като от клетката на лъва. Колкото и да ми се иска да си харесам нещо в този магазин, повече не смея да стъпя там.

    1. Borislav Kiprin October 18, 2013 at 9:15 am

      Тук вече навлизаме в материята на сървис дизайна. Да, отвратително е да не се дава на клиента да диша. Но темата на поста е първоначалния контакт и какви сме като хора.
      И да, аз също не бих стъпил повече в такъв магазин с такъв обслужващ персонал.

  3. copingkoala October 18, 2013 at 12:26 pm

    В преобладаващата маса ситуацията е такава и това е просто трагично. Според мен е важно да се отбелязват и малкото позитивни примери и ако консумацията се насочва към заведения и магазини с добро обслужване, нещатата лека по лека ще се променят. Аз лично бях много очарована от супер свежото, приятелско и мило обслужване в чайнана на бенковски (чай във фабриката) в София, където се чувствах просто като у дома си точно заради милото обслужване… По мои наблюдения все по-често никнат такива местенца и се надявам, скоро това да стане стандарт.

    1. Borislav Kiprin October 18, 2013 at 12:41 pm

      Точно такъв и е подходът на едно нормално общество. Аз бих добавил и Artnews Cafe в Пловдив като един чудесен пример за добро отношение към клиентите. Но там е малко като в бар Наздраве, където всички знаят твоето име…