„Добър ден! Какво ще желаете?” е поздравът придружен с усмивка, който всеки клиент получава при влизане в магазин, ресторант или кафене в Любляна, Словения и Загреб, Хърватска. Същото ще му се случи и в Прага, а най-вероятно и на други места в Източна Европа ще го срещна. В люблянския хотел ме питаха на какъв език искам да ми говорят. В крайна сметка си избраха сръбски. В ресторанта в Загреб ме забавляваха със шегички на хърватски, нищо че бе повече от ясно, че съм чужденец и говоря езика пет за четири.

„Добър ден! Какво ще желаете?” е поздравът, който много рядко ще чуете в София. Още по-рядко такова посрещане ще бъде придружено и с любезен искрен тон. В повечето случаи ще се почувствате сякаш сте направили нещо не така и трябва да се извините на продавачката/сервитьорката. Демек, аха да изядеш бой…

Защо го казвам това ли? Защото ми прави впечатление. И защото ме е срам.

Пътувам много. Може би по-малко от колкото ми се иска. Но все пак пътувам. Основно занимание по време на моите пътешествия е да наблюдавам хората в даден град или местност и тяхното поведение. Също така наблюдавам как те посрещат туристи или по-скоро как се опитват да ги привлекат, предразположат и изпратят обратно вкъщи с възможно най-добри впечатления. Последното не мога по никакъв начин да го потвърдя за родината си. Естествено, че има добронамерени и гостоприемни българи, но те са единици.  Или поне моят опит показват това. Надявам се просто да съм Марко Тотев, защото иначе…

Всъщност „Българинът е изключително гостоприемен” е абсолютен мит, не легенда.  Заключение, което е почти толкова екзактно като високият морал на нашите съвременни политици.

И за да не излезе, че си „бабра колкото да не заспа” (както баба ми обича да се изразява, невярвайки в някое твърдение), ви предлагам две случки като пример:

Първата в една топла юлска вечер през 2010-а… Тъкмо се бях прибрал от Китай и се опитвах да свикна с български начин на живот докато учех и си търсех работа.  В конкретна вечер имах среща с приятели в центъра на Пловдив. На път за нея осъзнах че са ми свършили цигарите и трябва да си купя един пакет. Приближих една лавка  и казах „Добър вечер! Един пакет Виктори Единичка, ако обичате!”. Получих си пакета след като го платих и казах „Благодаря Ви! Приятна вечер!”. Продавачката през цялото време ме гледаше все едно съм извънземен. След като изразих благодарност и ѝ пожелах приятна вечер, тя ме спря и ми каза „Момче, направихте ми деня! Благодаря ви! Ако можеше повече хора да се държат толкова културно като вас!”… Исках да попитам защо тя не ме посрещна със същото, но счетох, че бързам за срещата. А може би трябваше да остана.

Втората,  далеч по-фрапираща и гротеска и вече не на лична, а на обществена основа… Сирийските бежанци, който „престъпват” с хиляди границите на Република България. Не знам какви майки и бащи са възпитавали нашите управници. Не знам какви родители за формирали първите седем години на много от моите сънародници считащи бежанците за убийци, терористи, крадци и чисти цигани (това последното е повече от прост расизъм). Не знам на какъв точно бъг в умствения алгоритъм има г-жа Ташева от АТАКА, че да си мисли, че е нормално да лее етническа омраза наляво и надясно. Също така не знам как 5, 7 или 10 хиляди хора в крайно нуждаещи се от глътка нормалност за да се съвземат от ужаса на войната, са карани да живеят в едни меко-казани абсурдни условия като тези показани в репортажа със скрита камера на Росен Цветков. Но това е факт, който изглежда стои малко встрани. Поне не толкова належащ колкото въпросът „Какво са направили предишните управляващи за да изградят база за бежанци?”.

И при двата случая колкото и да се опитвам да намеря оправдание, не успявам. „Добър ден! Какво ще желаете?” изглежда е табу. Много отказват да разберат, че себе уважението минава през уважението на другите към теб самия и обратното. Не можеш да искаш съседите да уважават България, когато самата България не иска да уважава себе си. Не можеш да искаш да бъдеш уважаван и приеман несериозно, когато не можеш да осигуриш спокойствие на някакви си десет хиляди хора в нужда. Не можеш да искаш да бъдеш посетен от туристи, които да харчат пари в твоята икономика, при положение че няма нито една безплатна карта в хотела, една добре функционираща инфраструктура или пък свободно достъпна информация на най-използваните в света езици. Не можеш да бъдеш част от Европа, когато не споделяш елементарна ценност като културните различия, история и неприкосновеността на правото на собствено мнение.

„Добър ден! Какво ще желаете?”. Малко срам. Малко съпричастност. Малко мисъл за бъдещето на България.

Copyright © 2013 Borislav Kiprin. All Rights Reserved.