История от седянката

Беше привечер и както всеки ден жените от околните къщи се бяха събрали на седянката под върбата пред къщата на Кула Данкина. Тези, който бяха дошли по-рано, бяха заели места на зелената пейка, а закъснелите си носеха от ония малки столчета, на които навремето невръстните им тогава деца са седели. Повечето чакаха козарят да върне стадото в селото, че да издоят козите и след това да вечерят пред телевизора. Другите бяха там просто по навик.

Нито една от тях не стоеше с кръстосани ръце. Коя ронеше царевица, коя нижеше чушки, коя въртеше вретено… Кула плетеше терлици за правнука или правнучката. Все още не знаеше какво ще е детето на Здравко. От както той замина за Испания, тя виждаше внука си един–два пъти годишно и получаваше обаждане по телефона също толкова често. Но за нея това не беше важно. Молеше се единствено децата да са добре и да знае, че си имат всичко. Ванко, синът ѝ, и Пепа, неговата жена, идваха всеки месец да я наглеждат и да и разказват за Здравко и младото му семейство. Това и беше достатъчно. Цялото село беше така. Почти нямаше къща без дете далеч от България.

Ей там на другия баир, оттатък голямата улица, беше турската махала. По времето на комунистите, когато тръгнаха да им сменят имената, половината къщи се опразниха. Всички трябвало да имат български имена, им казваше властта. Който не искал, ей я къде е Турция. Много от съселяните на Кула с турски имена си стегнаха покъщнината, качиха децата в колите и потеглиха към турската граница. Тридесет и кусур години по–късно къщите им все още стояха празни и времето и природата отдавна ги превзели. Кула често се сещаше за Фатма. С нея бяха израснали заедно. Преди войната ходеха на училище заедно, а след нея работеха рамо до рамо в ТКЗС–то пеейки песни. Дали е още жива Фатма, питаше се Кула… В началото, след като всички заминаха, получаваше от нея хабер по пощата, но с времето писмата пристигаха все по–рядко и преди четири или пет лета съвсем спряха.

Кула знаеше, че Фатма и семейството и се бяха заселили в Бурса като много други семейства от селото. Тя и беше разказвала, че има толкова много български турци там, че дори не ѝ се налагало да говори на турски. И двамата и сина заминали за Германия да учат и после там останали. Явно и в Турция децата не искат да седят при родителите, а все гледат на запад.

Дали Фатма беше добре, се чудеше Кула. Оная вечер по новините казаха, че някаква жена се взривила пред старата джамия в Бурса, убила себе си и ранила няколко човека… Дай, Боже, Фатма и семейството и да са добре. Кула не разбираше какво кара хората да се опашат с бомби и да се взривят в името на Господ. Едно време Фатма и беше казвала, че Аллах проповядвал мир, също както Христос, и че човешкият живот е най-святото нещо на този свят… Само луд може да си мисли, че Господ иска от него да убива други човешки същества, вярваше Кула. Но имаше и много заблудени от дявола хора – също като тези, които преди повече от тридесет години решиха, че прекръстването на хората от турската махала, ще ги направи по–българи. Изгониха ги, това направиха. А сега техните къщи се разпадаха, а нивята им бяха превърнати в усоища. Пусто беше без тях. Пусто беше без Фатма.

За момент Кула се отърси от мислите си и чу как Цона Божкова рече, че в Пазарджик щели да глобяват всяка жена носеща бурка на улицата с 300 лева. Не можело да се закрива лицето, казали по телевизията. “Еле па, ако видеха нашия поп как само оките му се видят изпод калимявката и брадата черна! И него ли ще го глобяват?” пошегува се въпросително Ружа без да се засмее. Беше на възрастта на Кула и всички в селото знаеха, че навремето се залюби с Ахмед, сина на бай Хюсеин – ходжата на селото. Тогава ни на Ружа баща и искаше да чуе за сватба между тях, ни бай Хюсеин. Такива бяха времената. Вместо това я задоми при Благолажовите за Жоро Черния. Той поне беше християнин, а и имаше две ниви и магаре. Ружа така и не забрави Ахмед и никога лошо не бе казала, за който и да е мюсюлманин.

“Както е тръгнало и на нас ще ни забранят забрадките. То нали сега младите все се гримират! Даже и брънки на носовете си слагат някой, като на нашето прасе!” смееше се Танаса докато ронеше царевицата. “Тако им!” рече Яна. “Петстотин години са ни клали”, добави тя.

Изведнъж всички млъкнаха и впериха поглед в Яна. Кула не харесваше Яна. Тя не беше родена в селото. Доведе я преди двадесет години Стефан Лещенския от някакво село в Северозападна България. Тя не знаеше нищо за тези, чиито къщи и нивя стояха пусти сега и често говореше врели-некипели като тези, дето депутати и журналисти блещеха по телевизора. “Яно, кой те е клал теб, мари?” попита Ружа. “Стефан, мари Ружо, ама свекър ѝ не му даде!” опита се да превърне в шега ситуацията Цона. “В наше село християни и мюсюлмани винаги са живели задружно”, рече Ружа. “Като му заседнеше на някой магарето в калта, всички отиват да го извадят. Няма значение дали се кланят на Исус или на Аллах, всички отиват. Така беше докато комунистите не тръгнаха да покръстват турците.” Всички жени гледаха многозначително Яна в потвърждение на ружините думи. Тя понечи да отговори на укорите, но се отказа. Настана тишина и дълго време никой не искаше да каже нищо. Всяка беше потънала в спомени за времената отдавна отминали.

Кула отново се сети за Фатма и нейното семейство. Жените мюсюлманки все си покриваха косата. Вярно техните шамии не бяха като на християнките, но не помнеше някоя от туркините в селото да се е покривала цялата. “Дали Фатма, дъщерите и внучките и се покриваха с бурка сега? Дали и в Бурса има бурки като в Пазарджик? Всъщност защо по телевизора му викат бурка, когато показват жени с никаб? На бурката нищо се не види, а на никаба се виждат очите поне.” разсъждаваше Кула и продължаваше да плете. Здравко и беше казал, че има разлика. Бил виждал всичко в Барселона. То нали там имало много туристи от цял свят. Здравко и беше казал, че бурки много рядко се виждали там на запад. Бурки се носели в Пакистан и Афганистан. Кула не знаеше къде точно са тези държави, но внукът ѝ и бе казал, че са много далеч от Пазарджик. Нищо не я учудваше вече. По телевизора лъжеха и по време на комунистите, лъжеха и тези след тях.

“Яно мари, гледай си къщата и децата и остави тоя телевизор! Тея дето говорят за бурки само по телевизора са ги виждали.” рече Кула и обърна поглед надолу по улицата, чувайки звънците на козите. “Едно време беше друго. Всички се спогаждахме и си помагахме. А сега…” рече Ружа докато ставаше за да отвори вратата на обора за козите ѝ. “А сега настана време разделно.” помисли си Кула и пак се сети за Фатма.

Козите стигнаха седянката и всички се разотидоха без да си сбогуват. Утре пак щяха да се видят на същото място. Както всеки божи ден.