25 години мечти, лъжи и видео

Беше един нормално мрачен ден за ноември преди 25 години през 1989. Бях пуснал телевизора докато си пишех домашната работа и изведнъж видях посърналата физиономия на Тодор Живков и чух патосът на другаря Петър Младенов. Погледах малко и изгубих интерес, фокусът ми се премести отново върху училищното занятие. По-късно майка ми се прибра и я посрещнах на вратата с новината. Помня как, чувайки я, тя направи крачка назад и попита “Шегуваш се нали?”

След това всичко се случваше като на малкия екран. Може би това се дължеше на непрестанното гледане на телевизия вечер – различният начин на водене на новини, рекламите на Адидас Торшън (“Обувките предназначени да стигнеш далеч” или нещо такова), първата българска ТВ реклама на Асос Интернешънъл и първата изключително усмихната такава, “Времето е наше” и какви ли още не непознати за мен неща до този момент.

Времето наистина беше мое. Или поне така изглеждаше докато се редях часове наред на опашката за хляб и кисело мляко по времето на Луканов. Така изглеждаше и когато по-късно дните ми се деляха на учене и тренировки (по равно). В последствие и постъпването ми в университета/тите стана някак като на сън – бързо, машинално и логично с оглед на положения труд. Това, което ме изненада, бе спечелването ми на стипендия за петгодишен пълен курс на обучение в Шанхай, Китай и последвалото ми заминаване. Този период от моя живот бе подпечатан с редки прибирания в България и тотална липса на интерес към политическата и икономическа ситуация в родината ми. Нямаше как и да е по-друго. Главната новина там изглеждаше поредната среща на висш партиен ръководител със съчуанска панда. Тръгнах от България когато мутрите с анцузи държаха всичко и се прибрах когато те бяха заменени с такива в костюми. Наложи ми се да разбера по най-болезнения начин какво означава съветът “Не бъркай туризъм с емиграцията!” Такъв студен душ взех, че на следващата година, след няколко неуспешни опита да си намеря работа в София по специалността, заминах за Германия.

За тези 25 години от 10.11.1989 година аз живях 11 от тях в българска “демокрация”, 10 китайски комунизъм и 4 германска демокрация. Изминах десетки хиляди километри, посетих между 25-30 страни и няблюдавах техните народи, архитектура и поведение. Всички толкова еднакви от една страна и толкова различни от друга. Винаги се опитвах да видя доброто и да го съпоставя с това, което наблюдавах в България. Несъмнено най-силен интерес за мен бяха бившите страни заключени някога зад Желязната завеса. И докато беше странна огромната промяна, която околният свят придобиваше в момента, в който преминавах австрийската граница идвайки от Братислава през 1990, съвсем разбираема за мен бе тя през 2013 когато бях във влака от Виена за Будапеща. Изведнъж всеки къс обработваема (и обработвана) земя бе заменен с гледка на такава, но не обработвана пустош. И тогава преди 28 години и сега само преди година, малко се беше променило в този аспект. А Словакия и Унгария са къде по-напред в класациите за добри икономически постижения в Европа.

Преди по-малко от 25 години Тодор Колев изпя “Как ще ги стигнем американците?” Не каза обаче, кои по-точно американци. И докато ние тръгнахме от крадене на чистачки през 1989 и 1990, с напредването на годините от битови кражбите стигнахме колосалните размери на едни милиарди липсващи от една банка с изявен политически вкус и Лайвчойс финансови методи. Държавата се срастна с Mia Famiglia и проявяваща метастази по всички нива. Пресичането на червено се превърна в национален спорт, а спазването на законите и правилата се изискват изключително и само от всички други, но не и от себе си.

Ефектът на доминото породен от падането на Берлинската стена за едни членки на СИВ роди гражданско общество, а за други индуцира неимоверна любов към финикийските знаци, лъжата и риалити предаванията. И докато последните присъстват във всяка една страна от бившите сателити на СССР, то в България те имат много малко общо с реалността. Грешка, извинете! – Много малко общо с това, което ние искаме да възприемаме като реалност. Елементарността на участващите български VIP лица, сцените с изблици на откровена простотия и сеирът заемат огромна част от свободното вечерно време на българинът. Същото се отнася и за новините. Те по нищо не се отличават от предаването “Криминална хроника” излъчвано в зората на “демокрацията”. Бялото стана черно, а черното бяло. Политиците ни се споменават в частните разговори със звучните им прякори като Ментата, Пеев, Съсела, Тиквата, Ухото… И все по-рядко с истинските им имена. И има защо. За 25 години всичко общо и градено с труд бе разпродадено, завзето или просто унищожено. Някогашният номер едно в Европа по производство на домати започна да прави шопска салата с турски, македонски, че и гръцки вариации на Биволско сърце. Наземният транспорт с ТИРове и презокенаският такъв вече почти не съществуват, поне е много далеч от размерът който бяха достигнали навремето. И много други такива случки, за които “Костов е виновен.” и “Тоя Европейски Съюз ни е*а мамата!” придобиха епидемичен размер в общонародната логорея.

Интересен е фактът, че в същите тези 25 години, шепа българи успяха да създадат и развият многомилионни фирми като Телерик и Walltopia. Цялата IT индустрия намери начин да просперира и да бъде един от най-търсените партньори от европейски и американски пазари. Предполагам, че това се случва само защото Иван Костов и Европейският Съюз нищо не разбират от нови технологии и катераческо оборудване. Друго обяснение не мога и да имам.

Всъщност човек може и да потърси такова правейки съпоставка с първите четири години и овладяването на земите на изток от Берлин след края на Втората световна война, с масовите арести, “свободата” на народния печат и радио, с “правото” на избор. Но това би било в директно противоречие със словесните гаранции на представителите в и извън България на една някога велика сила. Ако все пак ви интересува, потърсете в Амазон книгата на Anne Applebaum – “Iron Curtain” или пък се поровете малко в историята на нашите външни финансови взаимотношения след последните две “освобождения” на България. Ако стигнете и до покупка на книгата на г-жа Епълбаум, ще имате възможност да си зададедете и много риторични въпроси свързани с нашите “приятели” от земята на свободата и тези от острова.

Все си мисля, че ако Тодор Колев беше изпял в песента колко труд, пот и отстояване на елементарни човешки права са нужни за да заприличаме поне малко на тези американци от филмите, едва ли щяхме 25 години по-късно да се чувстваме толкова объркани, излъгани и до известна степен озверени. Нямаше и да чакаме Спасителят в ръжта, защото отдавна вече стана ясно, че Спасител няма, всички са маскари и държавата ни е виновна за всичко.

25 години мечтаем, но шепа българи реално разботят за да стане тази мечта реалност.

25 години лъжем себе си, че някой друг ще ни свърши работата и ще се погрижи за нас за да може България да бъде отново велика.

25 години гледаме видео материали от миналото и сегашното на българина и цъкаме с език. Едни по-малко, други повече.

А историята продължава да се пише и без наше участие.

Да ни е честита двадесет и петата годишнина!