Още се опитвам да намеря правилните думи да опиша това, което видях днес в 8:00 на централната гара в Мюнхен. Трудно ми е, защото за първи път виждам голяма група бежанци на едно място и също толкова голяма група баварска полиция.

Мюнхен е спокоен град. Даже бих казал, че е доста спокоен. Улиците са чисти, шум се вдига само по време на Октоберфеста или вечер нарочена за фойерверки (задължително с разрешително). Полицейското присъствие е едва забележимо. Всъщност, до скоро човек трябваше да ги търси за да ги намери.

От седмица насам обаче, хората в светлозелени или черни униформи с надпис на гърба „Polizei” могат да бъдат забелязани на всяко кътче в или около централната гара. Те проверяват документите на всеки един човек, който не изглежда тукашен. Учтиво, спокойно и без да се бърза.

Днес сутринта обаче с очите си видях нещо друго… Пристигайки на северния вход забелязах един полицай да „опакова“ паркинга и стоянката на такситата с бяло-червена лента. Зад него се виждаха поне дузина полицейски миниванове и 5-6 БМВ-та. А, и един голям оранжев автобус с много малко и мънички прозорци. Минувачите се спираха и гледаха в посока на северния вход на сградата на гарата. Никой не беше наясно какво точно се случва в този момент. На самия вход се виждаха само прегради и хора струпани зад тях. Имаше сянка и беше трудно да се определи какви хора са – футболни фенове, затворници чакащи да бъдат закарани до новият им дом или… бежанци.

Изведнъж преградите бяха махнати и малкият паркинг се изпълни с бежанци. Хора с видимо хетерогенен произход започнаха бързо да крачат към огражденията, а зад тях полицаите се опитваха да ги догонят. Много успяха да преминат под бяло-червената лента и да се изгубят в забързания мюнхенски трафик. Много обаче останаха, даже и преди полицаите да завардят огражденията през три метра един от друг. Това бяха цели семейства, които стояха и просто чакаха полицията да им каже какво да правят. Очевидно беше, че оранжевият автобус с малките прозорчета не би могъл да побере 200-300 души (видимо наброй).

Много от тези хора изглеждаха спокойни. Но почти всеки един от тези, с които срещнах поглед, имаше тъга в очите. Не искам и да спекулирам какво я е причинило. Не мисля, че съм способен да си представя причината, поради която са напуснали своя дом, или пък усилието и времето, което им е коствало да се окажат в този момент на мюнхенската гара. Едва ли бягат от хубаво.

Стана ми гадно. Запалих втора цигара почти веднага след първата. Стоях там и гледах тази тумба народ чакаща поредната стъпка от своя поход и се питах какво мога аз и тези, на които плащам 47% от заплатата си под форма на данъци и осигуровки, да направим. И нямам ни най-малка идея как можем да помогнем на всички тези хора и същевременно да запазим това, което имаме – икономика, социално устройство и т.н. Това последното, съдейки по публикациите в немската преса и личните ми разговори с германци, много ги притеснява. Ще могат ли да си намерят работа? Ще запишат ли децата в училище? Ще научат ли немски? Къде ще живеят? Има ли сред тях религиозни фанатици? А престъпници?

Запалих трета цигара, вече с много по-горчив вкус в устата, продължавайки да не намирам отговор на нито един от многобройните въпроси в главата ми. Вече стана време да си хващам влака, а бежанците все още стояха на паркинга чакащи инструкции. Стана ми още по-гадно, че не знам какво да направя. Почувствах, че ги предавам…

Copyright © 2015 Borislav Kiprin. All Rights Reserved.